Skip to content

В памет на Мустафа Тамими

December 7, 2012

Преди една година бях все още в Западния бряг, в Хеброн (ал-Халил). Преподавах английски като доброволка в местна НПО всяка свободна минута, докато мои приятели пишеха за ненасилвена съпротива срещу окупацията, ходеха по демоснтрации, бяха там. Аз бях в H1, или тази част от Хеброн, където, ако имаш достатъчно голямо въображение и стоиш далеч от H2 (окупираната от еврейски заселници част и следователно под контрола на израелската армия), може напълно да забравиш за съществуването на Окупацията. Така бяха избрали да направят много от младите момчета, които работеха с мен, учениците ми, приемното ми семесйтво. Привидната нормализация… Може би и аз щях да съм като тях, ако живеех там…

Един петък (ден за демонстрация) реших да утеша гузната си съвест. Свързах се с приятел от ISM и тръгнахме към Рамалла, от където трябваше да вземем сервиз (маршрутка) за Наби Салех. Знаех, че там демонстрациите протичат по особено агресивен начин, но реших, че вече имам достатъчно опит, за да отида. Докато седяхме в сервиза и го чакахме да потегли за Наби Салех, шофьорът получи обаждане и ни уведоми, че израелската армия е блокирала пътя и не може да преминем. Трябваше да се откажем.  Бяхме закъсняли. Армията редовно блокира пътя към точно тази демонстрация, за да не могат да стигнат там чужденците от организациите за солидарност. Налагаше се често последните да отидат в селцето предишния ден и да преспят в местни хора, за да успеят да присъстват на протеста на следващия ден. Имахме малко време да отидем до друга автогара в Рамалла и от там да вземем маршрутка към друга демонстрация, в Нилин. Така и направихме. На този ден в Нилин имаше сватба, което означаваше, че цялото селце бе там. Шепа хора и то най-вече деца бяха на протеста. Изливаха натрупалата се неприязън в хвърляне на камъни и в крещене в посока на няколкото израелски войника, които бяха от другата страна на апартейд Стената, и от време на време стреляха газ съм нас, може би от скука. Вероятно и те не искаха да са там в този момент. Но ежеседмичните любезности под формата на камъни и газ се размениха и през този петъчен ден.

По-късно същия ден, 9ти декември 2011, разбрах, че един палестинец е бил убит в Наби Салех по време на демонстрацията, до която не можах да стигн

467579_278489915587614_1185736265_o

Мустафа Тамими

а. Докато аз бях в Нилин, а в Израел – каква ирония –  празнуваха Международен ден на човешките права, израелски войник в Наби Салех отваря вратата на бронирания джип, изважда оръжието си и изстрелва канче сълзотворен газ директно в един от палестинските демонстранти, Мустафа ат-Тамими, след което напуска мястото на произшествието. По-късно същия ден Мустафа издъхва. Днес, година по-късно, все още никой не е подведен под отговорност за убийството му.

 

315876_278504612252811_599201280_n

Мустафа Тамими (в бялата тениска) в момента на убийството му

Докато Израел всячески се опитва да потъпка съпротивата в Наби Салех, тя само става по-силна и непреклонима. Местните палестинци там и до днес протестират за правото да изпозлват собствения си  воден източник, иззет от еврейските заселници. Чудя се дали животът ми щеше да протече по същия начин, ако бях успяла да стигна до тази демонстрация и как щеше да ме афектира случилото се.

Почивай в мир. Мустафа Тамими!

 

 

Advertisements

Проучване: Повечето евреи в Израел подкрепят апартейда

October 24, 2012

статия, публикувана във вестник “Дневник” на 23 октомври, 2012, оригинала: тук

Повечето евреи подкрепят установяване на апартейд режим в Израел, ако страната анексира Западния бряг, сочипроучване, цитирано от израелския вестник “Аарец”. Мнозинството евреи също подкрепят и дискриминацията към арабите, които живеят в Израел.

Проучването, проведено в навечерието на еврейската Нова година сред 503 души, показва антиарабските и ултранационалистически възгледи, споделяни от много от евреите в Израел. Въпросите са били написани от учени и правозащитници, а организацията, провела изследването, Dialog, се оглавява от професора от университета в Тел Авив Камил Фукс.

59% от евреите искат те да имат предимство пред арабите при назначаването на работа в министерства. Почти половината (49%) искат държавата да третира евреите по-добре от арабите, а 42 на сто не искат да живеят в едва сграда с араби, също толкова от евреите не желаят децата им да учат в един клас с деца на араби.

Една трета от евреите иска закон, който да забранява на арабите да гласуват на парламентарни избори, а 69% са против това 2.5 милиона палестинци да имат право на глас, ако Израел анексира Западния бряг.

74% от евреите подкрепят обособяването на отделни пътища за израелци и палестинци на Западния бряг. Близо половината (47%) искат част от арабското население в Израел да бъде преместено в палестинските територии, а 36 на сто подкрепят преместването на някои арабски градове от Израел в Палестина в замяна на някои еврейски поселения на Западния бряг.

Въпреки че териториите не са анексирани, по-голямата част от еврейското население мисли, че Израел упражнява апартейд срещу арабите. Едва 31% мислят, че тази система не е приложена. Повече от една трета (38%) от евреите искат Израел да анексира териториите с поселения на тях, а 48% се обявяват против.

Проучването отбелязва, че има разлика в мненията на различните групи евреи – секуларни, вярващи, религиозни, ултраортодокасални и бивши имигранти от Съветския съюз. Очаквано ултраортодоксалните споделят най-крайните възгледи към палестинците – 83% от тях подкрепят сегрегираните пътища, 70% са за законово отнемане на правото на арабите да гласуват, а 95% одобряват дискриминацията към арабите при наемането на работа. Значително по-умерени са светски настроените евреи и имигрантите от бившия СССР. “Аарец” отбелязва, че най-много отговори “не знам” са дали евреите в т.нар. руска общност. Тя регистрира най-голямо ниво на задоволство с живота в Израел (77%), най-недоволни са секуларните евреи (63%).

Според проучването една трета до два втора от евреите искат да живеят в държава с формална, отворена дискриминация срещу гражданите с арабски произход. Още по-голям дял от евреите искат да живеят в апартейд, ако Израел анексира палестинските територии. Организаторите на проучването отбелязват, че самият термин апартейд може би не е бил достатъчно ясен за някои от интервюираните. Въпреки това повечето от запитаните не се обявяват против това да определят начина на живот в Израел днес като апартейд, без палестинските територии да са анексирани. Едва 31% от евреите не биха нарекли системата в Израел апартейд и твърдят, че въобще няма апертейд.

Утоляване на жаждата чрез Апартейд

October 21, 2012


Веолия: какво стои зад името на фирмата, която притежава по-голямата част от «Софийска вода»

През юни 201ог . френската фирма “Веолия” закупи по-голямата част от “Софийска вода” и започва на практика да контролира дружеството.  Общинското ВиК държи едва 22.9% в концесионера «Софийска вода» днес. През май тази година (2012г.) между Столична община и Веолия възниква конфликт след като Веолия  предлага да повиши цената на водата с 12% (още: тук). Това, за което не се говори в България е, че компанията, в чийто ръце се намира водата на софиянци днес, е  “отличена” с девето място в списъка на международни корпорации, които не спазват човешките права.

Базираната във Франция коорпорация е не само най-голямата частна компания за ВиК услуги в света, но и обект на международна кампания за бойкот. Тя оперира автобусни линии в окупирания Западен бряг  като свързва нелегалните еврейски поселения с Израел. Тези автобуси не спират в палестински градове или села и достъпът на палестинци до тях е забранен. Веолия  инвестира и дейно участва в проекта за построяване на бърз влак в Ерусалим, който ще свързва Ерусалим с нелагални поселения в окупирания Западен бряг, включително с Източен Ерусалим. Този проект е обявен за незаконен през 2010г. от ОН. 

В днешно време сякаш забравяме, че гласът, който подаваме ежедневно, ежечастно, е гласът ни на консуматори. Подаваме глас в избори, които определят човешки съдби и финансират онези невидими управници, които имат не по-малко реална власт от политическите: големите корпорации.

Малката, но нарастваща надежда е че все повече хора започват да консумират осъзнато. Пример за това са кампании, в които жителите на даден град събират подписка до общината да се спре изпозлването на автобусни линии, оперирани от Веолия. Веолия далеч не е единствената компания, която спонсорира сегрегация и апартейд. Hewlett Packard има не по-малко опетнено име по отношение спазването на човешките права. Те предоставят различните съоръжения и техника на израелските пропусквателни пунктове в Западния бряг. Тези пунктове затрудняват правото на свободно предвижване на палестинците по всевъзможни начини. Последната победа за дживението Бойкот Деинвестиране Санкции е деинвестирането на религиозната група на квакерите в САЩ от Веолия  и Hewlett Packard.

Международната солидарност с палестинския народ: опит за алтернатива на политическото бездействие

May 19, 2012

Палестинската кауза се заражда като международна кауза и продължава да бъде такава и днес. Окупацията на Палестина и принудителното разселване и изселване на народа й нямаше да могат да бъдат осъществени и поддържани в продължение на толкова много десетилетия без абсолютната политическа подкрепа, която Израел получава от съюзниците си. Тази подкрепа е превърнала Израел в държава отвъд закона, която не е подвластна на никакви международни спогодби, споразумения, договори и дори – на международното право. Това направи възможни разселването и етническата чистка на палестинския народ, присвояването на земите и водите му, за да се построят поселенията и апартейд стената, продължителната блокада, наложена на Ивицата Газа и безпощадната военна операция срещу Газа през 2008г. При това всичко изброено до тук бе класифицирано като “право на самоотбрана”.

Продължилата повече от сто години трагедия на палестинския народ е доказателство за безполезността на международните организации, включително на ОН,  неуспели да прекратят Окупацията и да подведат Израел под отговорност за упражняваната нестихваща агресивна политика.

Неадекватният ответ на Запада, особено на САЩ, които продължават безпрекословно да подкрепят Окупацията (използвали правото си на вето повече от четиридесет пъти, за да предотвратят изобличаването враждебните политика и практики на Израел), заедно с неспособността на международните организации да защитят правата на палестинците, намират противодействие в лицето на нарастващо съзнание сред хората по света, които приемат палестинската кауза и й предоставят всякакъв вид подкрепа.  Това превръща палестинския въпрос и палестинския флаг в символ на свобода и международна солидарност.

Движенията за солидарност са активна сила спрямо израелската политика, както стана явно при флотилията на свободата, която се опита да прекъсне блокадата, наложена над Ивицата Газа, докато правителства и международни организации тънеха в мълчание и бездействие. Това може да бъде видяно и в ежеседмичните демонстрации в Бил’ин, Ни’лин, Куфр Кадум, Ал-Уалладжа, ал-Ма’сара, Наби Салех и др., както и в районите на сблъсъци със заселници в Хеброн.

С разрастването на международните движения за солидарност се развиват нови методи и средства. Дейностите включват солидарност с палестинските политически затворници, протекция по време прибирането на маслиновата реколта, построяването наново на домове, разрушени от Окупацията, повторното засаждане на изкоренени дървета, маркетинг на палестински продукти, придружаване на палестински деца до училище с цел протекция от насилие от страна на заселниците, прокопаване на кладенци, организиране на театрални и музикални фестивали, срещи, лозунги и графити в солидарност върху разделителната бариера, дори молитва. Към това се добавя и бойкотирането на израелските продукти и други санкции, за да се упражни натиск върху Израел да прекрати Окупацията, политиката си на разрастване на поселенията и конфискацията на палестинската земя.

Според мен, някой, който е бил част от международна организация за солидарност с палестинския народ, това, че международното присъствие води до ефикасни резултати, е  доказателство, че нещо съвсем изначално и основно е гнило в окупираните палестински територии, и това е израелската съвест. Зад нас, пропалестинските активисти, не седи никакво гръмко авторитетно име, като например това на информационна агенция или международна организация за спазване на човешките права. Всеки може да бъде член на ISM (International Solidarity Movement),  ако само попълни формуляр и посети двудневно обучение. Не особено сложна е процедурата и за присъединяване към други организации със сходна дейност. В повечето случаи няма специален подбор или изисквания, а дейността ни се състои в това да бъдем заедно с палестинците в рискови райони и да наблюдаваме, заснемаме, документираме. Тоест става въпрос чисто и просто за други човешки същества, които стават свидетели на случващото се в окупираните територии. В такъв случай защо Израел изпитва панически страх от нас? Заподозрените в солидарност с палестинците чужденци биват разпитвани и претърсвани като потенциални терористи на израелското летище Бен Гурион или другите пропусквателни точки за страната, и при доказване, че те са наистина пропалестински настроени, получават черен печат и им се забранява да посетят Израел някога отново(а Израел означава и окупираните палестински територии).

Наскоро учениците от едно от училища в ал-Халил (Хеброн) били запитани дали забелязват някаква промяна в поведението на израелската окупационна армия спрямо тях преди и след пристигането на международните наблюдатели.  Чужденците  наблюдават всяка сутрин преминаването на учениците през пропусквателния пункт на израелската армия по пътя на палестинските деца за училище. Преди пристигането им, в периода от 27 февруари до 2 март 2012г., са документирани тридесет и един случая на вербална или физическа атака върху 268те ученика от страна на израелската армия. Учителите били задържани ежедневно, като така били възпрепятствани да стигнат до училището. В седмиците след това, след пристигането на наблюдателите от международната организация, не е записан нито един случай на задържане или тормоз. Войниците също така се преместват и вече не заемат позиция пред училището, а наблюдават от покрива на съседната къща (за повече подробности, тук)

Много по-лесно е да се действа несправедливо, ако липсва друг свидетел, освен жертвата.  Това, че присъствието на трета страна в окупирана Палестина често води до по-човешко поведение от страна на израелската армия, за мен е безспорно доказателство за това, че някъде там в себе си, израелските войниците съзнават, че вършат нещо дълбоко несправедливо, докато – в този пример – затрудняват свободното предвижване на хора в собствения им град с оправданието, че това е мярка за сигурност, гаврят се с тях (често просто от скука), превишават пълномощията си и т.н. и т.н.

България като нова родина или историята на един израелец, който не иска да има нищо общо с Израел

April 30, 2012

д-р Дрор Грийн в България

Всички сме чували за български евреи, които отиват да живеят в Израел. Не всеки ден чуваме обаче за израелец, които избира България за своя родина. Какво би подтикнало един израелец да се засели тук с цялото си семейство, ще се опитам да предам чрез любопитната история на д-р Дрор Грийн.

Начинът, по който научих за него бе не по-малко необичаен. Беше пореден ден от престоя ми в Западния бряг като доброволка, есента на 2010г. Както обикновено, с колегата ми придружавахме палестинско семейство до земята им, която бе в непосредствена близост до еврейско поселение, в ролята ни на международни наблюдатели и протекция, в случай, че еврейските заселниците нападнат палестинското семейство през този ден, не дай си Боже. Към нас се присъединиха и активисти от Израел, три жени. Едната от тях, веднага щом чу, че съм от България, ме попита дали не съм чула за село Дворище,  там живеел неин приятел, близо до някакъв си град Кюстендил. Дворище е малко селце близо до родния ми град Кюстендил. Беше толкова извън всякакъв контекст да чуя тези нарицателни на места в онази обстановка, че признах, че светът нямаше повече накъде да се смалява от там нататък. Бе ми написано на една смачкана бележчица, изнамерена кой знае от къде, името  д-р Дрор Грийн, и бях помолена да му я предам като се прибера. Аз се върнах в България, но минаха няколко месеца, докато един ден не се сетих за нея и не издирих въпросния д-р Грийн.

Срещнахме се в родния ми град, при което той ми разказа интересната си история. Нито той, нито жена му имат някакви български корени, не познават жива душа преди да се заселят тук. Всъщност той е повече “израелец” от мнозинството евреи, които живеят в Израел днес, защото произлиза от онези евреи, които са населявали Палестина преди създаването на Израел през 48г. Споделя, че никога не е могъл да разговаря с баба си, защото тя знаела само идишки и арабски и никакъв иврит. Когато той чува, че аз знам арабски, ми казва : “А не е ли много иронично това, че аз не знам?”.  Грийн израства в Ерусалим в къща на принудително изселено от нея през 48г. палестинско семейство. Била им предоставена срещу незначителен наем от държавата. Веднъж когато бил сам вкъщи, на не повече от десет години, на вратата се почукало. Било палестинското семейство, бившите обитатели на къщата. Помолили го да ги пусне вътре, за да видят онова, което е било някога техен  дом. Той бил само едно дете, на което успешно му било втълпено, че всички араби са терористи, дострашало го и не им позволил да влязат. “И до днес изпитвам угризения на съвестта за тази своя постъпка, хората просто искаха да погледнат къщата си”, споделя ми той. По-късно участва във войната от 1973г., в следствие на което страда от пост-травматичен стрес. Разработва свое собствено направление в психоанализата и се лекува сам чрез него.

Освен психоаналитик, изобретател и още много други неща, Д-р Грийн е автор на около 40 книги, 20 от които са книги за деца, превърнали се в абсолютни бестселъри в Израел. “Почти всяко израелско семейство притежава детска книга, написана от мен в домашните си библиотеки”, казва ми той. Когато обаче започва да пише срещу окупацията на Западния бряг и нарастващия расизъм в израелското общество, ентусиазмът към неговата особа рязко спада. Една от книгите му, “Приказки за Интифадата”(The Intifada Tales) (Интифада е името на две последователни палестински въстания срещу окупацията, първото от 1987 до 1993г., а второто от 2000 до 2005г.), е преведена на арабски. Израелската армия забранява разпространението й в Западния бряг, докато онези палестинци, които успяват да се снабдят с нея, се кълнат, че тя със сигурност трябва да е написана от палестинец под еврейски псевдоним. Друга негова книга, “АБВ на израелския апартейд” (ABC of Israeli Apartheid), която е достъпна онлайн тук на английски, е напълно “отлъчена” от всички израелски медии.

През 2008г. Д-р Грийн решава, че не иска да бъде идентифициран с Израел повече и заедно със съпругата си и четирите си деца се изселва в България. Питам го как е направил точно такъв избор. Първоначално искал да избере Лондон за свой дом, но имиграционната политика там е по-сложна, тук е сравнително лесно, макар че визите за цялото му семейство годишно възлизат на цяло състояние. Питам го дали не смята, че щеше да е по-полезен, ако беше останал в Израел като активист срещу окупацията там, както прави неговата приятелка, с която се запознах аз. Тя например се е промъквала до Западния бряг нелегално, за да доставя лекарства и храна на местните по време на последната Интифада, когато много палестински градове са били под полицейски час. Според него всеки, който остава в Израел, чрез самия избор да живее в тази държава, поддържа окупацията. Оставането е компромис. И докато малкото на брой леви израелци се обявяват срещу политиката на страната си и за спазване човешките права на палестинците, дори те не искат тези палестинци да живеят редом с тях. Нека си имат човешки права, но в тяхна си отделна държава. Докато според д-р Грийн единственото разрешение е държавата Израел да престане да съществува като такава и вместо това да се основе единна държава и за израелци и палестинци, и те да живеят заедно там, с равностойни права.

Питам го дали при напускането си на Израел е заявил на  властите, както и публично защо взема подобно решение. “О, да, разбира се. Там много мразят такива като мен. Както и такива като теб. От армията бях обявен за луд. Което ме устройва…” , доверява ми с усмивка. Родителите на д-р Грийн  напълно се отрекли от своя син заради неговите политически възгледи и така връзката с Израел за него е напълно прекъсната. Живее със жена си в малкото селце Дворище, учат се да правят компоти и сладка от местните, а четирите им деца вече говорят български перфектно.

Ненасилствената съпротива в Палестина

April 23, 2012

Махатма Ганди

“Там където има избор само между малодушие и насилие, бих посъветвал насилие… Но вярвам, че ненасилието безкрайно превъзхожда насилието.”   –Ганди

—-из книгата на Mazin B. Qumsiyeh Popular Resistance in Palestine, A History of Hope and Empowerment

Ако говорим за употребата на ненасилие срещу потиснически режим, сме длъжни да започнем с поне споменаване на Мохандас Ганди и неговата безспорна роля за свалянето на британския мандат в Индия. Именно от него тръгва идеята за употреба на ненасилствени методи от цивилното население на една държава. Той развива идеята за satyagraha, от санскрит: satya истина и graha непоколебимост. Тази идея включва много повече от това да се казва истината и се счита за активна форма на желанието за саможертва с цел постигане на справедливост.  Другата идея на Ганди, ахимса означава на санскрит смесица от любов, искреност, неагресивност и мир. А ето част от това, което Ганди казва по отношение на Палестинския казус:

 «Няма съмнение, че [евреите в Палестина] са тръгнали по грешен път. Палестина като библейско понятие не е географски памфлет. Тя е в сърцата им. Но ако трябва да гледат на географската Палестина като свой национален дом, то е погрешно да влязат в нея под сянката на британското оръжие. Един религиозен акт не може да бъде извършен с помощта на щика на бомбата. Те могат да се заселят в Палестина само с благоволението на арабите. Трябва да се стремят да спечелят арабското сърце.”

Това може и да е било вярно през 1938г., но днес имаме 70 години от болезнена история и нови реалности. От единадесет милионното палестинско население по света, седем милиона са бежанци или разселени хора. Днес оставащите палестинци живеят или като второкласни жители в Израел, или под окупация и без гражданство в продължаващата да се смалява палестинска територия (по-малко от 10 процента от историческа Палестина).

Ненасилствената съпротива в Палестина под формата на танц

Изпълнената с красноречиви примери история от ненасилствена съпротива в Палестина е била и продължава да бъде, преобладаващо или дори напълно, извън международния медиен фокус. Същата е съдбата и на онова, което мнозинството палестинци твърдят, че желаят в действителност, а именно: свобода и право на завръщане, а не някакво знаме, веещо се над парче земя, наречено държава. Рядко чуваме и за далеч по-смъртоносното насилие, извършвано в името осъществяването на еврейска държава на земя, в която преди 1917г. еврейското население е било по-малко от 7%.

През последните две десетилетия ненасилствената съпротива в Палестина се възприема все повече и повече като похват. Тази съпротива е била и продължава да бъде насочена срещу ционистката цел една централна част от арабския свят, една мултиетническа  и мултирелигиозна държава, да бъде превърната в изцяло еврейска. След почти 130 години от политически ционизъм е трудно да се мисли за палестинците без асоциацията за съпротива. Заради условностите, наложени от западната медия, за мнозинството от нас тази асоциация е предимно свързана с въоръжена съпротива.

Както по време на Британския мандат, така и след 1948г. въоръжената съпротива на палестинците е била използвана като оправдание за брутално отношение към населението, неговото по-нататъшно изкореняване, разрушаване на домовете и земите му. По традиция “ционистският отговор” на атака, извършена над еврейските заселници , е да изсели повече палестинци и да построи повече поселения. Колонизаторите винаги използват насилие, защото е единственият метод да изселят хора от земите им, докато онези, които са колонизирани, имат избора да се съпротивляват и по други начини. Психологически изследвания, извършени върху самоубийствени атентатори показват, че извършителите са водени не от националистически идеологии, а главно от желание за мъст(след като домовете им са били разрушени, роднини – ранени, земя или работа – иззета).

Джамията Ибрахими в Хеброн, където през 1994г. еврейският заселник Барух Голдщайн застрелва 29 палестинци по време на петъчната молитва. От тогава насам тази джамия е разделена на две части: едната е джамия, а другата синагога, и достъпът от нея се контролира от израелската армия

Народната ненасилствена съпротива всъщност може да бъде по-рискована от въоръжената; практикуващите я  имат на свое разположение единствено своите тела. Безброй много палестинци са били убити по този начин. Дори и американска студентка, Рейчъл Кори, е убита докато стои пред израелски булдозер, опитвайки се да възпрепятства разрушаването на палестински дом в Газа (това е необичаен случай, докато палестинци са убивани често). Хиляди палестински граждани са убити и десетки хиляди ранени само заради това, че са палестинци в Палестина, без да са упражнявали никакъв вид съпротива. От тук може да заключим, че  оставането в Палестина е ненасилствена съпротива само по себе си. Над 650 000 палестинци (40% от мъжкото население в окупираните територии) са прекарали време в израелски затвор в някакъв етап от живота си. Над 5000 домове са разрушени само през последните седем години и стотици палестинци са умрели в резултат на това, че им е оказана медицинска помощ. Онова, което е изненадващо, е не размера на въоръжената съпротива, а на несломимия дух и невъоръжена съпротива сред палестинците. Все пак, първият самоубийствен атентат се случва през април 1994, около 100 години след началото на ционистката колонизаторска програма. Освен това, този самоубийствен атентат се случва 40 дни след като израелски колонизатор –заселник (американец) влиза в джамия в Хеброн и убива 29 палестинци, включително деца, и ранява много други. Израелското правителство отговаря като наказва не расисткото движение на заселниците, а палестинците в Хеброн, което води до по-нататъшна етническа чистка и икономическа разруха, за да се направи живота на заселниците по-удобен.

И докато чуваме от всякъде за войнственото лице на исляма, нека на забравяме за онези мюсюлмани, които вярват, че истинските устои на религията им са в съзвучие както с принципите на човешките права и универсална справедливост, така и с народната съпротива срещу тиранията. Мюсюлманският поздрав е assalamu alaykum (мир вам), от Коран 10:10: “…а поздравът им там ще бъде: “Мир!”. Отвъдното се описва като свят, в който не се говорят празнословия, а единствено думата за мир: “Не слушат там празнословия, а само “Мир!”(19:62). Напомня им се и, че “Аллах призовава към Дома на мира” (Коран 10:25). Вярващите са : “..които ходят по земята с кротост и ако невежите им отправят думи, казват: “Мир!” [и отминават];(Коран 25:63) Бог не обича онези, които подпалват войни и конфликти: «Всякога, щом разпалят огън за война, Аллах го угасява. И се устремяват по земята за развала, а Аллах не обича сеещите развала.”(5:64)

Но ислямът не е пасивен: “О, вярващи, бъдете твърди в справедливостта, свидетели в името на Аллах, дори и срещу вас самите или срещу родителите и най-близките! Дали е богат или беден ­ Аллах е най-достоен за всеки от тях. И не следвайте страстта, за да не се отклоните! И ако изопачите или се откажете [от свидетелстване] ­ сведущ е Аллах за вашите дела.” (Коран 4:135)

Повече материали за ненасилствена съпротива като цяло и палестинската в частност:

  • книгата на Peter Ackerman и Jack Duvall, както и едноименният филм по нея: A Force More Powerful: A century of nonviolent resistance
  • филмът Cultures of Resistance, чиято премиера в САЩ бе наскоро

До какво води отказът да се постъпи в израелската армия?

April 18, 2012

“Пионерите на един свят без война са [младежите], които отказват военна служба”   — Алберт Айнщайн

Ноам Гур

В Израел военната служба е 24 месеца за жените и 36 месеца за мъжете. Освободените израелски граждани са единствено ултрарелигиозните евреи, палестинците с израелеско гражданство(останали в Ерусалим след 48г.), всички неевреи, бременните или омъжени жени. До навършването на 42-та си година всички мъже подлежат на едномесечен запас всяка година, а жените – до навършването на 24 годишна възраст. Отказът да се отслужи военната служба може да бъде продиктуван или от пацифистки и антивоенни убеждения, или от несъгласие с политиките на израелското правителство, като окупацията над Западния бряг. Тук ще говорим именно за една млада израелка, която по силата на убежденията си не постъпва във въоръжените израелски сили.

Преди малко повече от месец 18 годишната израелка Ноам Гур публично обяви своето намерение да откаже задължителната военна служба в израелската армия. В отворено писмо тя заяви:

“Отказвам да бъда част от израелската армия, която, от момента на създаването си, се е ангажирала с доминирането над друг народ, в ограбване и тероризиране на цивилно население, намиращо се под неин контрол”(Mondoweiss, 12 March 2012).

Датата за нейното мобилизиране беше преди два дни, на 16 април. На този ден Ноам бе осъдена на десет дни затвор чрез бърз съдебен процес, след като заявила пред Бюрото по мобилизация отказа си да служи в израелската армия. След изтичането на тези десет дни тя трябва да се яви отново пред същото бюро и да декларира още веднъж, че отказва да бъде част от една армия-окупатор. При това тя ще бъде осъдена повторно; тази процедура ще се повтаря отново и отново, докато или тя, или армията се предаде. Ако тя склони първа да бъде мобилизирана, ще трябва да се срещне с военен психолог и да го убеди, че е психологически годна за служба. Ако армията се предаде(нещо, което обаче не се е случвало от много време), Ноам ще бъде освободена поради “неспособност да се впише” или поради “провал в напасването ”. Има и малка вероятност армията да реши да я осъди, което би могло да доведе до значително по-дълго време затвор (най-дългото време, на което е бил осъждан израелски гражданин, отказал военна служба, е две години, през 2003г.). Тук следва да се отбележи, че многократното осъждане за едно и също нарушение, се счита за незаконно според ОН и представлява сериозно нарушение на човешките права. Последният известен отказал да служи израелски гражданин (друз-палестинец) трябвало да премине през седем кръга затвор, преди да бъде освободен най-накрая от армията.

Профил снимката на Ноам в Туитър

Преди броени седмици Ноам Гур бе самотен пионер, поел по пътя на съживяване движението на изреалците, дръзнали да откажат военна служба в Израел – движение, напълно замряло след 2009г. Оказва се, че не е толкова сама, колкото изглежда. След като бе интервюирана за няколко онлайн медии, с нея се свързали още трима израелци, взели решението да откажат да служат поради различни причини, и четиримата започват да координират действията си. Единият се противопоставя на мобилизацията си заради израелската окупация над Западния бряг, вторият е бивш офицер, който е преминал на другата страна, и отказва да се върне към служба в запаса, а третият е пацифист. Докато последният е освободен от служба, то първите двама, като Гур, ще трябва по всяка вероятност да прекарат неопределено време в затвора.

Отказът да се отслужи военна служба в Израел не означава единствено това човек да се загуби в лабиринта на израелската правна система. Той е в почти всички случаи осъждане и от собственото ти семейство, приятели, общество, и не на последно място: заплаха над сигурността на живота. Да се вземе подобно смело решение на 18 годишна възраст, безспорно изисква неимоверни сила на духа и зрялост. Ето какво отговаря Ноам на въпроса какво я е довело до тук:

“Когато бях на около 15 години започнах да разбирам какво наистина се случва в Палестина и Израел, след като години наред ми бяха разказвани страховити истории и лъжи от образователната система, семейството ми и от израелското общество като цяло. На този етап вярвах, че нещо като “просветена окупация” може да съществува – с други думи, че ще постъпя в армията и ще й служа където и да съм изпратена, но ще го направя със съчувствие, съжаление и “усмивка”, че няма да нараня никого без причина,  ще отказвам да се подчинявам на незаконни нареждания и т.н.

Този етап отмина бързо, когато разбрах, че няма такова нещо като просветена окупация, и че за да се спре окупацията и да се работи за мир, трябва да реша да не служа в окупираните територии. Тази фаза отмина доста бързо също.

Когато бях на около 16, разбрах, че единственият верен път на действие беше да откажа напълно да бъда част от военните сили”.