Първата ми демонстрация: в Куфр Кадум

22 октомври 2011г.

По време на ежедневните ми контакти с международни и израелски активисти, много от които имат повече опит зад гърба си от мен, ми се припомня колко много още имам да уча за ситуацията тук. Неопитността обаче има едно свое предимство в място, където потисничеството се е упражнявало системно в продължение на повече от половин век: докато местните и прекаралите повече време тук, по някакъв начин, уви, са “привикнали” с тази ситуация, то през моят поглед тя е все още ужасяваща и емоционално натоварваща по съвсем нов и непознат за мен начин. Днес бе първата ми демонстрация-протест срещу Окупацията(звучи гордо, да!), докато за всички останали, вероятно, бе поредният петък на опълчване срещу несправедливостта в палестинското селце Куфр ал Кадум. Ето я неговата история:

През 2003г. израелското правителство затваря пътя на изток от селцето, свързващ Куфр Кадум с най-близкия голям град, Наблус, и започва да строи еврейско поселение.  Днес онова, което е било 13 километра разстояние до Наблус за местните палестинци по стария път, се равнява на 26км, тъй като те все така не могат да го използват. Днес той е единствено за употребата на евреите заселници от новопостроеното поселение Кедумим.

Демонстрациите срещу закриването на пътя започват през юли 2010г. , след дълъг безрезултатен съдебен процес, и се случват и до днес след всяка петъчна молива. С колегата ми подраняваме и имаме достатъчно време да побъбрим с организаторите. Разказват ни, че за последните години три деца от селото са починали, след като им е било отказано да преминат по прекия път, за да получат навременна медецинска помощ в Наблус. Отиваме до затворения път, на който се провежда демонстрацията, или поне докъдето се позволява на палестинците да стигнат. Стоим на 300 метра от поселението и ясно можем да видим спретнатите му къщурки с червени покриви, хубави нови пътища и парници, както и една огромна камера над нас, за която ни обясняват, че следи всяко наше движение.

Маслинените дървета от двете страни на пътя са напълно обгорени от сълзотворния газ, който окупационните сили използват всеки петък срещу демонстраторите.

обгоряване на земята от сълзотворния газ, изпозлван от израелската армия

Всеки местен от Куфр Кадум, който притежава маслинени дървета в близост до еврейското поселение, се нуждае от специално  разрешително от Израел, за да стъпи върху земята  си поради каквото и да е била причина, била тя оран, кроене или беритба. За беритбата 58 жители на селото трябвало да се сдобият с подобно разрешение. Това означава, че им се предоставят двадесет дни да приключат с прибирането на реколтата, време, което в повечето случаи е крайно недостатъчно. Попитахме организаторите на ежеседмичните протести дали се опасяват, че ще бъдат арестувани. Единият от тях вече е прекарал девет месеца в израелски затвор и не какви да е месеци, а такива, изпълнени с безкрайни разпити, както обяснява. Другият от тях споделя, че не се чувства като престъпник за това, че демонстрира за правата си, но знае, че рано или късно ще бъде задържан. Докато говорим, две от децата му, на не повече от две-три години, се втурват в стаята. Говорят една през друго и си довършват взаимно репликите, видимо уплашени. Оказва се, че видели да минава по улицата военен джип и обсъждат на свой детски език страшния войник и оръжието му.

Скоро след края на петъчната молитва демонстрацията започва. Палестинци и чужденци, общо около осемдесет човека, се отправят към затворения път, днес запазен за други, според етническата им принадлежност. Израелската армия вече е заела позиция и ни чака. Първата серия сълзотворен газ бива изстреляна скоро. За мен първата въобще. Едва ли съм единствената, която установява, че очите смъдят, гърлото гори, дишането е болезнено и въобще цялото изживяване е далеч по-неприятно  от очакваното. Възстановяваме се и се отправяме обратно към войниците, те стрелят отново и така продължава този абсурд известно време – напред, назад, кашляне, борене да си поемем дъх и да прогледнем, и обратно.

зад израелската армия се вижда поселението Кедумим

По някое време войниците решават да влязат в селото и да продължат да изстрелват сълзотворния газ от там, както и звукови бомби. Втурваме се да бягаме по-навътре. Аз свивам по една странична уличка, за щастие колегата ми Фред ме последва. Приютени сме от един палестинец, чиято къща се намира там, също участник в протеста. Палестинците не спират да ме изненадват с това как не забравят за своето гостоприемство в какъвто и да е бил момент, предлагат ни се вода и банани, при което успяваме да зърнем жена му и децата му вътре в къщата, макар че не влизаме: усмихват ни се, изглеждат уплашени, притиснати едни у други. Скоро сме отведени в дома на негов приятел, от където наблюдаваме как армията влиза и излиза от селото два поредни пъти, чуваме звуковите бомби. С Фред сме вероятно по-стреснати, отколкото подобава за случая, предлага ни се кафе, докато новият ни домакин си играе с още непроходилото си бебе на няколко метра от цялата суматоха, случваща се наблизо от нас.

След малко всичко утихва. Връщаме се на пътя. Няколко момчетии и един възрастен вече играят футбол на улицата. Невероятно колко бързо животът се върна към нормалното. До тях се търкалят снарядите от сълзотворния газ, които, ако улучат в главата, могат да се окажат и смъртоносни. Един младеж,  уцелен от такъв снаряд в крака , върви пред нас, поддържан от приятелите си, с привързан крак. Чувам ги да обсъждат утрешния си изпит. Да, животът бе продължил…