Skip to content

Welcome to Palestine ברוכים הבאים לפלסטין مرحبا بكم في فلسطين

April 15, 2012

–“Резервацията ви е отменена” – криминализиране на пътуването до Западния бряг

Международни активисти редовно посещават окупирана Палестина, за да научат повече за палестинската реалност и за да изразят солидарността си с местните, като участват в демонстрации и  споделят  трудностите на живота под израелска окупация. Това е нещо, което и аз имах възможността да направя преди няколко месеца. За целта платих с лъжа на израелското летище. Единственият начин да се стигне до Западния бряг е през израелските имиграционни власти, било то на израелското летище в Тел Авив, или чрез сухопътно преминаване през йорданската или египетската граници. За да  влезе някой успешно в Израел,  запътил се към Западния бряг, той трябва да излъже за повода на посещението си и да заяви, че иска да посети  единствено и само Израел. Всеки от нас предварително подготвя някаква история как възнамерява да прекара времето си в някой кибуц или да се възхити на плажовете на Тел Авив или Хайфа.

Повод за тревога на телавивското летище: засечена е солидарност с палестинския народ!

На днешния ден, 15 април, тече кампания, наречена “Добре дошли в Палестина”, чрез която се очакваше да пристигнат хиляди международни активисти на израелското летище Бен Гурион. До 2000 симпатизатори, главно от Европа, планираха да участват в онова, което стана известно под името “флотилия чрез летене”, като препратка към предишни опити да се наруши блокадата над Газа чрез флотилия от лодки. Миналата година подобен протест доведе до пристигането на над 300 международни активисти в Израел, от които повече от 120 бяха арестувани. Причината: активистите, участващи в протеста, не лъжат при пристигането си за своето намерение да посетят Западния бряг. В очите на израелските имиграционни власти желанието да се посети окупираната палестинска територия представлява “заплаха за сигурността”. Израелските летищни власти публикуваха изявление тази седмица, че влизането в страната чрез Бен Гурион е предназначено само за влизане в израелска територия, без значение къде отиват посетителите след това.

Една от арестуваните участнички в кампанията днес

Израелски граничен полицай стои до монитора с пристигащите полети на телавивското летища днес, където стотица полицаи днес бяха разпределени, много от които под прикритие

1500те участници в “Welcome to Palestine 2012”, имат покана от над 25 палестински граждански асоциации в Западния бряг, както и благословията на кмета на Витлеем. Плановете им  се състоят в такива терористични дейности като построяването на детска градина във Витлеем, поправянето на разрушени кладенци и засаждането на маслинови дървета.

Израелските власти предупредиха по-рано тази седмица, че няма да позволят на “враждебно настроените елементи” и “провокатори” да влязат в страната, след което разпространиха списъци за “забрана над летенето” на известни активисти до различни авиокомпании. Авиокомпаниите са също така предупредени, че ще поемат разходите по депортирането на активистите до отправната им точка, ако последните се качат на самолетите им. Следват отлагания на цели полети и на множество самолетни билети от различни авиокомпании, включително Lufthansa, Alitalia, Airfrance, Turkish Airlines.

Документът, който шведски активист трябвало да подпише вчера на влизане в Израел. С него тя заявява, че няма да сътрудничи с никакви пропалестински организации

По последни данни, 35 активиста, които все пак са успели да пристигнат в Тел Авив днес, са задържани и подложени на разпит, който вероятно тече още в този момент, докато пиша. Онези, които не са успели да излетят, провеждат протестни действия на различни европейски летища. Колко от приблизително 2000 активисти, които до вчера са имали намерение да участват в организираните дейности във Витлеем, ще успеят в крайна сметка да стигнат до заветната цел, без да лъжат на летището за целта на посещението си, все още не се знае.

Всичко това не е никак изненадващо. Израелското правителство има дълга история зад гърба си на задържане на онези, заподозрени в  симпатии с палестинския народ. Самата аз бях разпитвана в продължение на цял един ден на йорданско-израелската граница, заподозряна в подобни “вредни” симпатии, и бях принудена да подпиша документ, подобен на този вдясно. Това е на фона на стотиците хиляди палестинци, които не могат да се завърнат в собствената си страна, дори за кратко посещение като туристи.

Главната цел на кампанията е осъществена и тази година: да се привлече вниманието върху факта, че докато условията в Западния бряг може и да не са толкова сериозни като тези в Ивицата Газа, то Западният бряг е не само под израелска окупация, но и израелска обсада: Израел е този, който контролира всички входни и изходни точки. Тази обсада се простира до главни европейски летища, както доказва съдействието на летищните власти в основни европейски градове с исканията на Израел.

“Нетаняху ни нарече терористи. Ние заявяваме, че сме активисти на посещение в Западния бряг като всеки един друг турист, с послание за мир”, споделя един от участниците в тазгодишната кампания.

“Когато участвах в Welcome to Palestine 2011 миналият юли, бях задържана в продължение на четири дни под претекст, че когато ме попитаха  на израелското летище за къде съм тръгнала, аз отговорих: ‘Витлеем’. В причудливия свят на телавивското летище самото изговаряне на думата Палестина е забранено.” , Лаура Дуркей, британски активист

За повече снимков материал от днешния ден, кликнете тук.

Дейр Истия: маслинови дървета, удавени в чужди отпадъчни води

April 11, 2012

Дейр Истия, старата част

Дейр Истия е палестинско селце, изстрадало много загуба на земя и жители. Според доклади от различни организации за спазване на човешките права около 10 000 обитатели на селото са го напуснали след войната от 1967г., която е и годината на началото на Окупацията. От тогава насам селото малко по малко губи и по-голямата част от земята си; на нея се построяват еврейски поселения. След 67г. много жители започват да работят в Израел, защото е по-рентабилно, и така оставят земята си необработвана с години. Израелските власти изземва земята им под претекста на закон от Османско време, опълномощяващ подобно изземване на некултивирани площи. Последните са определени от англичаните като “природни резервати” със същата цел по време на Британския мандат над Палестина.

поселението Ревава

Не мога да потисна асоциацията си с разразстващи се ракови образувания като гледам географска карта на ОН, изобразяваща поселенията в Западния бряг: цялата земя северно от Дейр Истия е погълната от огромни по площ поселения; днес те са осем на брой. Едно от тях, Ревава, построено върху територията на онова, което е било палестинското село Харес, се е проточило до Деир Истия днес. Земята била иззета чрез измама, на пример палестински собственици на земя  подписали документи на иврит, за които им било казано, че са разрешително за пътуване; в действителност това били договори, чрез които се отказват от земята си.

За пореден път се оказвам неподготвена за онова, което виждаме, докато придружаваме семейство от Дейр Истия до земята им. До този момент понятието “еврейски поселения” беше нещо абстрактно за мен, тъй като или ги виждах от далеч, или пък само оградите им от близо. Днес разбрах, че трябва да минем под Ревава, като между нас и поселението нямаше дори ограда, всъщност на практика бяхме вътре в него. “Скоро ще дойде охраната”, предупреди ни Науаф, главата на семейството от Дейр Истия, и едва го беше изрекъл, когато един военен джип се зададе зад гърба ни. Три войника слязоха от джипа, изглеждаха приятелски настроени, дали заради нашето присъствие или пък не. Науаф говори перфектен иврит, така че той комуникира с тях. Беше ми напрегнато от гледката на оръжията им и докато цялото ми внимание беше посветено на това да изглеждам невъзмутима и да се държа на положение, четири годишния син на Науаф направи нещо, за което никой не беше съвсем подготвен. Сякаш това беше най-естественото нещо на света,  той пристъпи напред към войниците, протегна ръка към стоящият най-отпред и му подари най-чаровната си детска усмивка. Вярвам, че за секунда в този момент всеки забрави за ролята си, това от чия страна беше, националността си.

Оказа се, че заселници  се обадили на армията, след като са видели нас, натрапниците, да вървим в близост до поселението им. Науаф имаше разрешително да бере маслините  си от 8 до 4 часа (отново: палестинци, чиято земя е в близост до еврейско поселение, се нуждаят от подобно разрешително, издавано от израелските окупационни власти), така че бяхме оставени на мира за момента.

Чакаше ме друга гледка – изненада обаче: земята на семейството беше изцяло подгизнала в смърдяща вода, която се оказва, че е отточната вода от канализацията на поселението над нас, Ревава.


Но нека направим кратка пауза тук, преди да продължим, за да обобщим униженията, на които бяхме подложени до този момент: най-напред ни се беше наложило да минем по неасфалтиран неравен път, нещо, което ни отне половин час. Науаф ни информира, че ако бяхме имали право да минем по новия път на заселниците, по който могат да минават единствено коли с жълта на цвят регистрация (която означава израелско гражданство), този половин час щял да бъде 5 минути (земята беше директно под този път). След това ни се наложи да бъдем разпитани от въоръжени мъже (по-скоро момчета) относно онова, което вършехме там (нарамили стълба и чували: мисля, че намеренията ни бяха ясни), при положение, че семейството вече си беше направило труда да се сдобие разрешително от държавата -окупатор, за да отиде до земята, която му принадлежи.  А сега трябваше да берем маслините като правим най-различни акробатически изпълнения, с цел да се протегнем над нечия мръсна отточна вода и така да достигнем някое зрънце. Повдигаше ми се от всичко това. Тази смрадлива вода бе превърнала земята в блато и бавно убива едно по едно дърветата.

Срещаме дядото, законният собственик на земята. Той е дошъл със своето муле през още по-заобиколен път и от нашия, страх го е да минава покрай поселението, от където бяхме дошли ние. За наша изненада говори малко английски, споделя, че е бил заможен земевладелец в Уади Кана (друго село, чиято земя е напълно замърсена от канализацията на поселения), но земята му от 400 дунама му е била отнета. Заселници от Ревава са го питали нееднократно дали бил им продал земята си тук, но той е непреклонен. “Дори земята ми да беше пълна само с камънаци, пак не бих я продал”. Дали те бяха отклонили курса на канализацията си нарочно, както подозира той,  в отговор на неговия отказ, е недоказуемо. Той завел дело срещу поселението и дори го спечелил, но мръсната вода просто си останала там. През целия ден той безмълвно наблюдава своите дървета-удавници и нищо не успя да го извади от неговите унес и скръб, включително и поканата ни за обяд.

Вечерта решаваме да останем да спим у семейството, за да спестим разходите за транспорт на следващия ден. Бях безкрайно щастлива сред тях, наблюдавайки простичкия им начин на живот. За вечеря ядем ужасно вкусни пълнени тиквички с ориз и след това цялата фамилия, братя, чичовци, съседи и т.н., сядаме в кръг около наргилето и приказваме. Един студент в Бир Зейт до мен ми каза: “Знаеш ли, на нас палестинците ни е отнето всичко. Земята ни, маслините ни, всичко това вече не ни принадлежи, търпим побоища. Единственото, което ни е останало, е въздухът, който дишаме. Благодарни сме, когато хора като вас идват да ни помогнат, дори и с малко. Онова, което има значение, е че сте тук и ни давате надежда. Благодаря”.

Първата ми демонстрация: в Куфр Кадум

April 9, 2012

22 октомври 2011г.

По време на ежедневните ми контакти с международни и израелски активисти, много от които имат повече опит зад гърба си от мен, ми се припомня колко много още имам да уча за ситуацията тук. Неопитността обаче има едно свое предимство в място, където потисничеството се е упражнявало системно в продължение на повече от половин век: докато местните и прекаралите повече време тук, по някакъв начин, уви, са “привикнали” с тази ситуация, то през моят поглед тя е все още ужасяваща и емоционално натоварваща по съвсем нов и непознат за мен начин. Днес бе първата ми демонстрация-протест срещу Окупацията(звучи гордо, да!), докато за всички останали, вероятно, бе поредният петък на опълчване срещу несправедливостта в палестинското селце Куфр ал Кадум. Ето я неговата история:

През 2003г. израелското правителство затваря пътя на изток от селцето, свързващ Куфр Кадум с най-близкия голям град, Наблус, и започва да строи еврейско поселение.  Днес онова, което е било 13 километра разстояние до Наблус за местните палестинци по стария път, се равнява на 26км, тъй като те все така не могат да го използват. Днес той е единствено за употребата на евреите заселници от новопостроеното поселение Кедумим.

Демонстрациите срещу закриването на пътя започват през юли 2010г. , след дълъг безрезултатен съдебен процес, и се случват и до днес след всяка петъчна молива. С колегата ми подраняваме и имаме достатъчно време да побъбрим с организаторите. Разказват ни, че за последните години три деца от селото са починали, след като им е било отказано да преминат по прекия път, за да получат навременна медецинска помощ в Наблус. Отиваме до затворения път, на който се провежда демонстрацията, или поне докъдето се позволява на палестинците да стигнат. Стоим на 300 метра от поселението и ясно можем да видим спретнатите му къщурки с червени покриви, хубави нови пътища и парници, както и една огромна камера над нас, за която ни обясняват, че следи всяко наше движение.

Маслинените дървета от двете страни на пътя са напълно обгорени от сълзотворния газ, който окупационните сили използват всеки петък срещу демонстраторите.

обгоряване на земята от сълзотворния газ, изпозлван от израелската армия

Всеки местен от Куфр Кадум, който притежава маслинени дървета в близост до еврейското поселение, се нуждае от специално  разрешително от Израел, за да стъпи върху земята  си поради каквото и да е била причина, била тя оран, кроене или беритба. За беритбата 58 жители на селото трябвало да се сдобият с подобно разрешение. Това означава, че им се предоставят двадесет дни да приключат с прибирането на реколтата, време, което в повечето случаи е крайно недостатъчно. Попитахме организаторите на ежеседмичните протести дали се опасяват, че ще бъдат арестувани. Единият от тях вече е прекарал девет месеца в израелски затвор и не какви да е месеци, а такива, изпълнени с безкрайни разпити, както обяснява. Другият от тях споделя, че не се чувства като престъпник за това, че демонстрира за правата си, но знае, че рано или късно ще бъде задържан. Докато говорим, две от децата му, на не повече от две-три години, се втурват в стаята. Говорят една през друго и си довършват взаимно репликите, видимо уплашени. Оказва се, че видели да минава по улицата военен джип и обсъждат на свой детски език страшния войник и оръжието му.

Скоро след края на петъчната молитва демонстрацията започва. Палестинци и чужденци, общо около осемдесет човека, се отправят към затворения път, днес запазен за други, според етническата им принадлежност. Израелската армия вече е заела позиция и ни чака. Първата серия сълзотворен газ бива изстреляна скоро. За мен първата въобще. Едва ли съм единствената, която установява, че очите смъдят, гърлото гори, дишането е болезнено и въобще цялото изживяване е далеч по-неприятно  от очакваното. Възстановяваме се и се отправяме обратно към войниците, те стрелят отново и така продължава този абсурд известно време – напред, назад, кашляне, борене да си поемем дъх и да прогледнем, и обратно.

зад израелската армия се вижда поселението Кедумим

По някое време войниците решават да влязат в селото и да продължат да изстрелват сълзотворния газ от там, както и звукови бомби. Втурваме се да бягаме по-навътре. Аз свивам по една странична уличка, за щастие колегата ми Фред ме последва. Приютени сме от един палестинец, чиято къща се намира там, също участник в протеста. Палестинците не спират да ме изненадват с това как не забравят за своето гостоприемство в какъвто и да е бил момент, предлагат ни се вода и банани, при което успяваме да зърнем жена му и децата му вътре в къщата, макар че не влизаме: усмихват ни се, изглеждат уплашени, притиснати едни у други. Скоро сме отведени в дома на негов приятел, от където наблюдаваме как армията влиза и излиза от селото два поредни пъти, чуваме звуковите бомби. С Фред сме вероятно по-стреснати, отколкото подобава за случая, предлага ни се кафе, докато новият ни домакин си играе с още непроходилото си бебе на няколко метра от цялата суматоха, случваща се наблизо от нас.


След малко всичко утихва. Връщаме се на пътя. Няколко момчетии и един възрастен вече играят футбол на улицата. Невероятно колко бързо животът се върна към нормалното. До тях се търкалят снарядите от сълзотворния газ, които, ако улучат в главата, могат да се окажат и смъртоносни. Един младеж,  уцелен от такъв снаряд в крака , върви пред нас, поддържан от приятелите си, с привързан крак. Чувам ги да обсъждат утрешния си изпит. Да, животът бе продължил…

Бране на маслини в Джамма’ин

April 8, 2012

Присъствието тук само по себе си е особено образователно за някой като мен без  чувство за принадлежност към каквото и да било място, земя. Не ми се и налагало да принадлежа, тъй като винаги съм имала възможността да пътувам, докато “вкъщи” си е оставало там където си е и ме е чакало. Сега разбирам, че за някои хора оставането на собствена земя би могло да бъде заявление, че не се предават под натиска на изкушаващата идея за емиграция в чужбина. Поколение след поколение израстват с ежедневие като непрестанна форма на съпротива, и което по-страшно, растат, като научават, че това е единственият възможен живот. Установявам, че тяхната привързаност и любов към всеки къс земя, който утре може да им бъде отнет, са заразни и ми се предават.

Джамма'ин

Преди седмица отидохме да берем маслини със семейство от малкото селце Джамма’ин, 16 км южно от Наблус. Маслинените дървета на това селце са изцяло в територия C (це). Тя представлява приблизително 60% от Западния бряг днес и земите й попадат под пълен израелски контрол; това е земята около поселенията, границата с Йордания, река Йордан. Джама’ин има за съседи две еврейски поселения, едно от който е най-голямото поселение в Западния бряг, Ариел. Другото е Кфар Таппуа, чийто жители са малко на брой, но са главно идеологически заселници(заселили са се в Западния бряг, защото смятат, че тази земя им е отредена от Бог, най-общо казано), като те обикновено създават най-много проблеми. Всяка година заселници нападат жителите на Джамма’ин. Обикновено горят селските ниви, заплашват селяните с оръжие, крадат посевите им и използват пасбищата им.

Нелегалното поселение Кфар Таппуа или онова, което се вижда от него от земята на палестинското семейство

Фред и аз придружихме семейство от Джамма’ин до земята им, която е най- отдалечена от селото и съответно най-близо до нелегалното поселение Таппуа(всички поселения са нелегални според международното право, но някои от тях са нелегални и според самият Израел; това поселение е от последните). Палестинското семейство има вид на консервативно и религиозно такова, членовете му говорят селски палестински диалект. Не пилеят време да приказват с нас, както сме свикнали да правят други. Вместо това работят изключително усърдно. Интересно е да ги наблюдава човек, тъй като, изглежда, си имат свой собствен ритуал на работа. Често не поставят никакви покривала върху земята, върху които да падат маслините, а събират всяко паднало зрънце едно по едно. Колкото и непрактично да ни се струва това на нас, се присъединяваме, сякаш посветени в тайнствен ритуал, в който на всяка една маслина й се отдава заслуженото внимание, а за фонова музика звучи потропването на всяко зрънце в кофите. Семейството работи толкова старателно и педантично, че накрая на земята под дървото не остава нито една маслина, била тя суха, спаружена, зряла или голяма и хубава. Дърветата им са на стотици години и цялата тази ритуалност и отдаденост в начина на прибиране на реколтата напълно отговаря на уважението, което вдъхват тези растения-старейшини. На обед се поставя хляб между всички нас, насядали в кръг, и всеки започва да яде с прашни ръце, като подхвърля я варено яйце, я някоя краставица до някой друг в кръга. И това някак си се вписва в цялата ритуалност на деня и в отдаването на почит към пръстта, която сега лепне по всичко, което ядем. Мина ми през ума, че по-близо до майката Природа едва ли съм била.

На следващият ден сме отново със същото семейство. Главата на фамилията е строг и почти винаги смълчан човек, грубоват, често хока децата или жена си. Затова като че ли бях изненадана когато ме помоли да  придружим него и семейството му отново на следващия ден. Съзнавах, че не е свикнал да моли жена за каквото и да било и че му костваше усилия, което за мен беше признак за това, че наистина е притеснен и разчита на нашата помощ. Не беше най-забавното семейство, което сме придружавали до сега, но пък от друга страна: не сме тук, за да си подбираме компания, а да придружаваме онези, които искат и имат нужда от това.

И така, ставане в 6 часа сутринта, среща със семейството в 6:30 и работа до 4:30. През този втори ден с облекчение забелязвам, че са взели с нас и няколко момчетии от децата им, с които все пак може да се завърже лесно разговор. Сприятелих се с едно 13 годишно момче, Ааид. Говори перфектна фусха (класически арабски език) и ми разказва историята как семейството му било нападнато от заселниците на хълма срещу нас миналата година. По време на първият им ден от брането на маслини дошъл един заселник от нелегалното поселение Таппуа с две кучета, които насъскал и пуснал срещу семейството. На следващия ден ги навестили около десетина заселници, въоръжени. Обявили на семейството да прибират всичко и да напуснат незабавно земята. Този ден със семейството имало няколко чужденци, които веднага се обадили на израелската армия. Последните пристигнали след десетина минути и изгонили заселниците, които междувременно все пак успели да откраднат набраните чували маслини от семейството до този момент от деня. “Израелската армия дойде да ни помогне, защото имаше чужденец като теб да се свърже с тях. Ако се бяхме обадили ние, те нямаше да направят нищо. Затова искаме да идвате с нас и ако нещо подобно ни се случи отново, да направите това важно обаждане.”  Така едно 13-годишно, може да се каже още дете, резюмира в едно изречение какво правех в Палестина и защо семейството му  се нуждаеше  от нашето присъствие, докато самите възрастни не бяха успели да го направят.

През този втори ден една от жените бе довела сина си, за когото ме попита дали бих искала да се омъжа. За щастие предварително сутринта си бях подготвила отговор за такъв въпрос, тъй като знаех, че е доста вероятно такъв да се зададе на чужденките, да не говорим за “старите моми” като мен на 27.

Трети пореден ден с това семейство. Почваме да се вписваме в ритуалността на деня им. Този ден Ааид ми разказва за втората Интифада (Въстание), избухнала през септември 2000г. Попитах дали го е било страх през цялото онова време, докато селото му е било под вечерен режим и военна окупация. При този въпрос ми хвърли един поглед, в който  може  и да имаше доза снизхождение към чужденката, на която тези неща са й непонятни и далечни, и отговори съвсем спокойно и толкова отвъд възрастта си, че този момент си остана запечатан в съзнанието ми. “Не мога да се страхувам от нещо, към което е привикнал”, каза.

Вечерта сме поканени на вечеря у дома на дядото и бабата. Те имат тринадесет деца и днес освен тях всички внуци и правнуци са на гости по повод брането на маслини. Свиваме по една тясна уличка, свършваща в дъното с тяхната къща и още на завоя сме посрещнати от тълпа дечурлиги, която кръжи около нас и не спира да се увеличава, докато не стигаме прага на дома им. Предоставят ни се набързо два стола, за да седнем близо до вратата, домакинът също сяда, всички останали деца и невести стоят прави в стаята, вперили любопитно очи в нас. Дори не знам колко деца имаше в тази къща, чувствах се като в лястовиче гнездо, в което до преди малко се е вдигала голяма врява, а сега изведнъж всички замлъкват и поглеждат срамежливо към нас, сред потиснати хихикания, откриващи беззъби малки усмивки. Вечерята се състои на пода в другата стая, постилат няколко мушами, докато невестите донасят огромни подноси с ориз, месо и някаква супа, с която се предполага да засипем  ориза. Ние ядем в почетния кръг на стопанина на къщата. Невести и деца са отделно от нас наблизо.

Последният четвърти ден с това семейство отново съм обект на сватосвания. Отне ми време да се науча, че това е проява за чувството на хумор по тези места и следва да се взема на шега. През този ден с нас е друг младеж от семейството. Майка му ми го представя като някой, който скоро ще става баща и тогава той ни в клин, ни в ръкав, изтърсва въпроса дали бих се омъжила за него. Докато аз си подреждах изказа на арабски, майка му ми подсказва: “Кажи му, че си по-голяма от него!”. Бях й изключително признателна, хубаво е да си обект на подобна женска солидарност.

Ден втори: в Ерусалим и Рамалла. Политически затворници

April 4, 2012

4-7 окт. 2011г.

Бях предупредена от израелските си домакини, че в Ерусалим е “различно” и предположих, че така определят липсата на самозабрава извън Тел Авив. И в действителност, веднага усетих промяната, която се случи в преминаването от една улица в друга, то бе всъщност миграция между държави. Имаше известен шок, свързан с това колко внезапно пейзажът капитулира и предаде своя характерен  вид. За мен в това се криеше и облекчение; винаги съм се чувствала по-добре в непринудената и хаотична врява на ориенталското.

Image

Ерусалим: където двата свята все пак се срещат

Отне ми известно време докато стигна там обаче. Вече никой сякаш не искаше да ми помогне с указания, посоки и необходимите номера на автобуси. Все така търсех Дамаската порта. Разбира се, тя не се казва така на иврит, както бях осведомена от една майка на автобусната спирка. Питай за “Shkhem”, това е истинското име, скастри ме тя и след като че ли се усети, че тонът й беше прекалено неучтив за една чисто и просто невежа за “истинските имена на нещата”, замаза всичко с почти извинителна усмивка.

В Стария град срещнах колегата си Фред, американец, с който ми престоеше да работя в екип през идните седем седмици. Той идваше за втори път и следователно бе имал далеч повече разправии от мен на летището. След като бил разпитван с часове за целта на посещението си (Витлеем и християнските свети места,  е един от заучените отговори), бил накаран да подпише формуляр, в който заявява, че няма да стъпва в територия А, територията под палестински контрол. “Това дали включва Витлеем?”, запитал той невинно. Уви, включва. След оказаното му подобно топло посрещане, ден по-късно, с него се насочихме към Рамалла, сърцето на територия А.

Там се отбихме до палатка, опъната от близки на политически затворници в центъра.

Image

Те провеждаха гладна стачка в солидарност с тази на техните бащи, майки, синове, дъщери и т.н., започнали гладна стачка на 27ми септември в израелския затвор Офер. Сред исканията им беше премахване практиката на административно задържане, която позволява на Израел да задържа палестинци без съдебна процедура и за неопределен период от време. Затворниците и техните близки гладуваха, за да осъдят и битовите условия в затворите: изолация, забрана на посещения и липса на медицинско внимание. Не един доклад за нарушаване на човешките права е бил изписван за този и други израелски затвори, включително и такива за деца-затворници.

Един възрастен мъж от протестиращите в палатката изглеждаше сякаш искаше да си поговори с нас. Поздравихме го и това мигновено отприщи неговия разказ. Най-напред изброи имената на онези негови близки, които са днес в израелски затвори. Дълго говори и докато ни разказваше за собствения си престой в затвора, посочи долната си челюст, която бе напълно беззъба, след това изжестикулира изваждането на зъби от там.  Опитвах се разбера онова, което казва с малкото арабски, който схванах от думите му, но в един момент осъзнах, че няма толкова голямо значение за него дали ще бъде разбран. Погледът му беше напълно невиждащ и пропит от мъка. Искаше да бъде изслушан от други човешки същества, това беше достатъчно, и сълзи потекоха от очите му. Попитах го дали има нещо против да го снимам. Той се съвзе, избърса сълзите и изключително гордо позира пред палатката, заобиколена от всички онези ликове на палестински затворници.

Image

Image

Маруан Баргути

В Рамалла присъствахме на презентация-обучение за израелската правна система и палестинeцът, който ни я представи, я откри, легитимирайки се като някой, който е бил в израелски затвор 8 пъти, следователно нямал нужда от “формално” правно образование, пошегува се той. Всъщност един от арестите му се “случил”, докато той бил вече в  затвора: войниците отишли да го търсят у дома му и на семейството му се наложило да им напомни: “Но той вече е в затвора!”. Абсурдите не приключват тук. Маруан Баргути, любим палестински неформален лидер и активист е осъден на точно, цитирам: четири доживотни присъди и 40 години отгоре им. И такива присъди се спазват! Как е възможно? Миналата седмица в Наблус се състоя церемония, отбелязваща освобождаването на палестински политически затворник, починал в затвора преди 40 години. Иска ми се да беше шега, но не. Тялото му било замразено за остатъка от времето на присъдата и сега, 40 години по-късно, семейството му можа да го прибере и погребе. Целта е да се накажат семействата на политически затворници, като не могат да погребат близките си. Освен тази практика на замразяване на телата (къде ли ги съхраняват и колко ли средства се влагат в името на това наказване на семейството на затворника?!), Израел има практиката и да държи телата в онова, което палестинците наричат “гробища от номера”. До ден днешен са идентифицирани четири такива гробища. Надгробна плоча с номер, вместо име, фигурира над всеки един гроб и единствено израелската армия притежава информация кой лежи там в действителност. Бях ужасена да прочета повече за това тук.

На път за Западния бряг… Неизбежно през Израел

April 4, 2012

To read this post in English, go to: http://gabyinfalasteen.blogspot.com/2011/10/on-arrival-or-evening-spent-in-tel-aviv.html

3/4 октомври 2011

След изненадващо безпроблемно влизане в Израел, съм най-накрая тук, на път за Западния бряг. Донесох толкова “багаж” със себе си под формата на информация и чужди истории за това място, че ми е странно, че самата аз съм тук сега, след като знам толкова много за него и толкова малко в същото време. Тел Авив изглежда нереален, безплътен, отсъстващ. Самият град, се хващам, че ме натъжава, без да знам първоначално защо. Руско-говорящи евреи, войници, ултра ортодокси с по две виещи се къдрици от страни и бонета, всички те с готовност и любезно отговарят на безбройните и безспирни запитвания на една изгубила се пришълка(щях да кажа “чужденка”, но това не би ме направило с нищо по-различна от тях). Отнема ми време да проследя първопричината за предубедената ми и едновременно с това инстинктивна тъга спрямо този град и да си обясня наличието й. Ами да, това е то: животът тук изглежда прекалено “нормален”! Няма и следа от палестинско присъствие или дори съществуване. Всички автомобилни регистрации са в жълто, цвят обозначаващ израелско гражданство. Само табелите с имена  на места съдържат арабски шрифт, наред с иврит и английски, и това е единственият помен, че тази земя е била някога палестинска.

Забравените вече имена на палестински градове в смачканите ъгли на израелската памет

През единствената прекарана нощ в Израел отсядам чрез каучсърфинг у израелски студенти. Избрах домакина си почти наслуки, това беше моят социален експеримент и начин да опозная израелската страна на нещата “непредубедено”. Бях предварително решила, че няма да споделям истинската цел на посещението си в Израел, а именно това, че ще бъда доброволка в Западния бряг, за да не разбунвам духовете. Скоро след като се впуснахме в по-задълбочен разговор обаче, моят домакин изтъква силното си неодобрение спрямо политиката на своето правителство, Окупацията над Западния бряг сред всичко останало, и аз решавам, че мога да бъда искрена с него. Разказва ми, че по време на интервюто, целящо да определи къде ще бъде стациониран през войнишката си служба, той дръзва да заяви, че ако го разпределят в Западния бряг, би отказал да служи изобщо. “Дали защото счетоха, че съм прекалено ценен кадър за губене или какво, но това не създаде проблеми”, обяснява ми той. Неговият съквартирант и приятелката му вече са приключили с войниклъка. Приятелката е абсолютно невежа, не е чула за демонстрациите срещу окупацията на палестинска земя. Става ми тъжно. Съквартирантът обаче е информиран, негов приятел редовно ходи в Бил’ин. Като чуват, че знам арабски, споделят, че в училище имат такъв задължителен предмет, но никой не учи сериозно. По думите им, дали не шега или не, освен бъдещите заклети войници в окупираните територии, които научават фрази от рода на waqif! (стой) и hati hawiyatak (дай ми документи за самоличност), никой не си прави труда да научи и дума. Питам ги дали познават някой палестинец. Не, а и домакинът ми признава, че когато чуе арабска реч в автобуса, не може да потисне едно особено неприятно чувство, че нещо лошо ще се случи. Скоро ще го разбера сама: за кратко време ивритът ще започне първосигнално да означава същото за мен, езиковите  и расови предразсъдъци по тези земи пълзят навред и не прощават и колкото и свободомислещ да си мислиш, че си, накрая те докопват, дори и да си по тези земи за кратко, както в моя случай. Тръгнах си с едно “Good Luck”, написано под контактите на бившите войници в тефтера ми. Питам се дали бих имала смелостта и зрялостта на осемнадесет да се опълча срещу всички и всичко, което познавам, и да откажа да отслужа задължителната военна служба, в страна, в която това е най-висша ценност и необходимост. Вероятно и аз щях да бъда бивш войник, вече отвратен от всичко това, който ще пожелава успех на разни чужденци-ентусиасти, дошли да се противопоставят на всичко онова, на което ме учат моите собствени ценности и възпитание, пък били те и изкривени.

Единственото, което видях от Тел Авив, беше пътят до квартирата на каучсърфърите-израелци, на следващия ден директно се метнах на автобус за Ерусалим, трябваше да се махна от там, преди самозабравата му да ме е погълнала и мен и да съм изгубила представа за това къде съм и какво в действителност се случва. Беше изкушаващо, признавам си.

Сред донесения багаж с мен, вече споменат, беше и прогнозата ми, че ще бъда шокирана от гледката на въоръжените войници навсякъде, но сега те по-скоро ми изглеждат като част от някаква абсурдна игра, докато те са си у дома и се разхождат наоколо като обикновени хора, които по някакво стечение на обстоятелствата са в униформа и нарамили M-16. Наблизо една двойка, войник и неговата приятелка, се разхождат небрежно ръка в ръка. Единственият детайл, който прави тази картинка по-различна, е че на гърба му се поклаща оръжие. Използвам вида си на заблуден турист и бекпакър-клише, за да говоря с различни хора, под претекст, че съм неориентирана, като последното всъщност е вярно. Насочвам се към една красива блондинка във войнишка униформа, която си пие кенчето с Кола по възможно най-апатичния начин, по който допускам, че може да се извърши подобно действие. Поглежда ме с подчертана досада, когато я питам за номера на автобус, който би ме отвел до Дамаската порта в Стария град. Май е искрена в това, че не знае. Поредният невеж турист, който просто ще погледа църкви и ще си замине без да знае нищо за обстановката тук, вероятно си мисли тя. И на мен ще ми станат досадни тълпите туристи, изливащи се в Ерусалим, Витлеем и Джерико, в последствие. Безгрижно купуват картички и сувенири и ни разбират за Окупация, ни за нищо. Все пак са на почивка.

От двете страни на Стената...